Политиката за обхват

Кой да носи отговорността за обхвата на децата в образователната система

През последните 30 години политиката по обхват и задържане на учениците в България остава неефективна и до голяма степен формална. Инструментите за въздействие на държавата са слаби, без необходимата тежест и достатъчна обществена подкрепа, а проблемът твърде дълго е пренебрегван от политическата класа заради междупартийни флиртове.

Политиката за осигуряване на достъп до образование трябва да се определя, организира и реализира на ниво държава. Това е нейно основно задължение. Достъпът до образование е основно право, а гарантирането му е отговорност на държавните институции – МОН, МТСП, МВР, МЗ и прилежащите им агенции и отдели.

В българската образователна система обаче, по необясними за нас причини, огромна част от тази дейност, включително отговорността за необхванатите деца и ученици, постепенно и „успешно“ беше прехвърлена върху учителите и директорите. Правителство след правителство удобно се освобождаваше от тази отговорност, като я прехвърляше към училището и детската градина.

Учителят обаче не е социален работник, полицай или служител на държавната администрация. Директорът не може да носи отговорност за това, че родител не изпълнява законовото си задължение да осигури присъствието на своето дете в образователната институция.

Ако действително искаме всички подлежащи на образование деца да бъдат обхванати от системата, трябва да събудим държавата и да я задължим да изпълнява собствените си функции.

По официални данни на НСИ за учебната 2025/2026 г., въпреки задължителния характер на предучилищното образование, 6,5% от 5-годишните и 4,4% от 6-годишните деца в България остават необхванати. Но това е на базата на записаните в първи клас ученици, а ако се включат и тези, които не са обхванати и в първи клас, този процент ще порасне почти двойно.

За цялото предучилищно образование НСИ отчита през 2025/2026 г. 89,7% обхват.

Трябва категорично да се гарантира задължителното включване на децата в предучилищното образование от навършването на тригодишна възраст, като държавата поеме контрола за това. Не може едновременно да говорим за равен старт и равни възможности, а едно дете да постъпва в първи клас, без реално да е преминало през необходимата предучилищна подготовка.

Нека бъдем откровени към реалността. Семейната среда и възпитанието, които получават българските деца, са твърде различни. Държавните институции от своя страна проявяват прекомерна толерантност към неизпълнението на задълженията от страна на някои родители и социални групи. Резултатът от това се пренася директно в класната стая.

Именно затова е толкова важно децата да бъдат подготвени за училище в съответните образователни институции. В противен случай началният учител е принуден да отделя огромна част от времето и усилията си не за преподаване и усвояване на учебното съдържание, а за компенсиране на натрупани дефицити в поведението, социализацията, езиковите умения и готовността за учене. Но много важен контрапункт за този етап на българското образование е, че то приема едно много високо входящо ниво на възпитание и социализация в първи клас, което не отговаря на истината. Трябва да се освободи ресурс от знанията и уменията в начален етап и да се насочи към социализацията и възпитанието, които са основен дефицит на много деца.

Ако образованието действително е национален приоритет, държавата и правителството трябва да поемат отговорността за децата и учениците в училище и да създадат работещи механизми за обхващане на децата още в предучилищна възраст. Именно там трябва да започне битката за по-добрите образователни резултати, а не години по-късно да се чудим защо част от учениците не могат да наваксат натрупаните дефицити.

Не познаваме успешна образователна система, в която учителят да е институцията, която трябва да осигурява и гарантира физическия достъп и присъствието на ученика в училище. Затова и сегашната ни политика ще остане обречена на формални резултати, ако не бъдат предприети адекватни

и ефективни промени.

Необходима е активната и компетентна намеса на социалните служби, общините, полицията и останалите държавни институции, които имат законови правомощия да въздействат там, където училището и директорът нямат такива. Трябва бързо да бъдат създадени и реално прилагани законови механизми, чрез които длъжностните лица да могат ефективно да работят за обхващането и задържането на децата в образователната система.

Трябва да има и ясна родителска отговорност. Не може държавата да задължава едно дете да посещава училище, а практически да няма достатъчно ефективни механизми спрямо родителя, който системно не изпълнява това задължение.

Показателен е контрастът с практиките в други европейски държави. Във Великобритания например съществуват механизми за санкциониране и съдебно преследване на родители, които не осигуряват редовното присъствие на децата си в училище. В България нерядко наблюдаваме обратната картина: родители оспорват санкции за неприсъствие и търсят отговорност от учители и директори, приемайки по презумпция, че вината е в училището.

Този контраст е симптом за много по-дълбок проблем в отношенията между семейство, училище и държава и брутален политически толеранс към някои етноси.

 Затруднената комуникация с част от родителите и лавинообразно нарастващата бумащина са сред най-сериозните пороци на българската образователна система и сред основните причини младите хора да не желаят да започнат или продължат педагогическата си кариера.

Учителят трябва да учи, възпитава и подкрепя детето. Директорът трябва да управлява образователната институция. А държавата трябва да изпълнява функциите на държава.

Обхватът на учениците от ромския етнос е политика в политиката, а дефицитите са натрупани още от 90-те години на миналия век. Към тези ученици имаше по-специално отношение на държавата и някои партии. Това е недопустимо за съвременните образователни системи. За съжаление, много пъти бяха обвинявани учители, бяха уволнявани директори за това, че

учениците не са в училище или имат огромен брой отсъствия. Този подход не даде резултат в приобщаването на учениците.

Не можем да искаме от училището едновременно да образова, възпитава, социализира, издирва, прибира и задържа децата, да компенсира дефицитите на семейната среда, да решава социални проблеми на държавата и накрая да носи цялата отговорност за резултатите.

Необходима е нова философия и работеща образователна политика по обхват и задържане. Тя трябва да започва още от предучилищното образование, да включва реална отговорност на родителите, активна работа на социалните служби и компетентните държавни органи и категорично освобождаване на учителите и директорите от несвойствени функции.

 Защото равният достъп до образование не е задължение само на училището – той е отговорност на държавата!

Учителят трябва да има време да бъде учител. Директорът трябва да има възможност да бъде директор. А държавата трябва най-после да поеме своята отговорност за всяко дете, което е извън образователната система!